Вашите истории

Отговорността за нашето здраве си е предимно наша...

Здравейте,

Бих искала да разкажа своята  история, надявайки се да послужи поучително на някоя бъдеща мама. Ако аз бях прочела такава история докато бях бременна, със сигурност нещата щяха да се развият в по-положителна насока. Винаги е за предпочитане да се учим от грешките на другите, преди да сме стигнали до своите собствени. Особено когато последиците може да са пагубни.
Забременях с Теодор на 28 години. Първа бременност, лесно постигната, много желано бебе. Държа да подчертая, че макар и да не съм била в перфектно здраве, нямах никакви проблеми с кръвното, не страдах от затлъстяване (висока съм 174 см. и до 7-я месец бях качила около 10 кг.), движех се редовно, доколкото можех и до колкото лошото време ми позволяваше. 

Никога не съм се залежавала. Обожавам да се движа. Ходех на работа. Чувствах се пълноценна и много красива... Излишно е да казвам, че не пуша, не пия повече от една чаша вино и не употребявам наркотични вещества. Посещавах редовно АГ, а на консултациите всеки път ми мереха кръвното и винаги беше нормално (120/80). Редовно пусках урина за изследване, нямаше и следа от белтък. Всичко вървеше добре до малко преди 28-ма седмица, когато беше и последната ми консултация при АГ. Отново нормално кръвно и урина без белтък.
Изведнъж започнах да се чувствам страшно изморена и отпаднала. Краката и ръцете ми се подуха ужасно, буквално за два дни. Започнах да не виждам добре. Не можех да спя през нощта, а видима причина нямаше. Лягах си на време, около мен беше тихо и спокойно. Не обърнах внимание на нито един от тези симптоми. Казвах си, че всички бременни са подути. Аз съм късогледа и си помислих, че смущенията в зрението са заради повишен диоптър. Дори си записах час за офталмолог, който така и не дочаках. Навън беше студено и безсънието ми докара настинка. Тъй като нямах температура, продължих да ходя на работа в студа. Не се обадих нито на гинеколожката си, нито дори на личния си лекар. Чак след раждането осъзнах колко видими и разпознаваеми симптоми на прееклампсия съм имала. Не ми мина на ум да си измеря кръвното, та нали преди седмица на консултацията ми го бяха измерили и беше нормално.  Бях изчела един тон статии за усложненията по време на бременност, но явно това точно го бях изпуснала. Мислех си, че щом съм стигнала до 6-я месец, значи всичко е наред и няма какво повече да ми се случи. Та аз бях толкова жизнена и свежа до преди това безсъние. Заглеждаха се по мен дори повече от колкото докато бях слаба. Когато настинах, дори приятелят ми не се усъмни, че може да има нещо и не ме посъветва да си взема болнични или да се обадя на лекарката ми. И така до първия ден от 28-ма седмица. Никога няма да забравя този кошмарен понеделник. Чувствах се ужасно отпаднала. Навън пак беше студено. Но станах и отидох в проклетия офис. Не бях спала и се носех като свободен електрон във въздуха. Един колега ми каза, че изглеждам доста уморена. За Бога, колко много знаци... и никаква реакция от моя страна. Върхът на сладоледа беше, когато около обяд ме заболя ужасно коремът. Остра болка в областта на бъбреците, отиваща към яйчниците. Контракции, които взех за диария или цистит. Каква глупачка..., дори тогава не си помислих да потърся помощ. Докато вечерта не слязох от метрото непосредствено пред вкъщи,  почти не можеща да ходя от болка. Дори и тогава още не мислех за лекарска помощ. Пълна глупачка..., пълна безотговорност..., изрод... Тръгнах към входа, но болката стана непоносима. О, Боже!!! Някаква неземна сила ме накара да се обадя на приятеля ми да слезе да ме посрещне, защото много ме боли. Той дотича мигновено. Подпрях се на него и се запътихме към вкъщи (лекарския кабинет все още не се появяваше като опция за твърдата ми глава). Докато изведнъж на метри от входа... прокървих мнооого обилно. Ей тогава нещо все едно ме удари по главата и реших, че трябва много бързо да потърся лекарска помощ. Най-после..., а дали не беше късно...
След 10 минути бяхме в Майчин дом. Наредих се на опашката от чакащи пред спешното. Излезе един млад и много симпатичен, леко усмихнат лекар. Видя ме и попита какво ми е. Показах му панталоните си в кръв до коленете и усмивката му изчезна за секунди. Приеха ме веднага, преди всички останали на опашката. След първия преглед се видя, че бебето е добре. Качиха ме за наблюдение. Дойде д-р Светлозар Славов. Господ го прати на пътя ми. Включиха ме на системи за спиране на кървенето. Все още не се знаеше от какво е причинено. Докато не ми измериха кръвното налягане 180/130. Никога през живота си не бях чувала такива стойности... Попитаха ме имам ли контракции. Тъй като ми беше първо раждане, нямах представа, че тези ужасни болки в корема са били контракции. Докторът каза, че според него това ще се оправи.  Докато не ме прегледаха на ехографа... и видяха как част от плацентата ми беше отлепена в следствие на високото кръвно. Тогава за първи път чух думата прееклампсия, а кървенето не спираше...
Докторът ми сложи една кортикостероидна инжекция. С присъщото ми любопитство попитах какво е това. Когато чух думите 'за белодробна зрялост на бебето в случай, че се стигне до раждане', по челото ми изби студена пот. Въпреки, че следяха внимателно тоновете на бебето, изведнъж те се изгубиха. След преглед със стетоскоп, се установи, че почти нищо не се чува. Изведнъж целият медицински персонал около мен изпадна в неистова паника. Вкараха ме в операционната за секунди. Изпаднах в истерия. Докторът се опита да ме успокои и с възможно най-човешкия тон ми обясни, че бебето ми умира вътре в мен и трябва да го извадят, за да му се даде шанс да оцелее. Изпаднах в шок. Разревах се. Упоиха ме. 10-те минути до изваждането на бебето ми се сториха месеци. То не изплака. Видях само малка част от главичката му и го отнесоха. Казах си 'край, мъртво е'... До като ме шиеха, започнах да се задушавам... Исках да стана и да намеря безпомощното мъниче, за да го гушна за пръв и последен път. Беше родено без дишане и без сърдечна дейност. Много тежка асфиксия заради отлепената плацента. Отведоха ме в реанимацията. И тогава дойде една от неонатоложките. Върза ми гривничка и каза, че бебето ми е интубирано. О, Мили Боже... позлати тази жена... То беше живо... Беше чуло молитвите ми и се беше събудило... Какъв борец си имах само, върна се от оня свят, за да ме види! На сутринта, излизайки напълно от упойката, си помислих, че това е само лош сън и че съм задрямала на дивана пред телевизора. Представих си мъжа ми, който ми носи закуска в леглото и събуждайки се, усещам приятните ритничета в корема. Да, ама не. Отворих очи, засъхнали от сълзи и разтечена спирала, и видях доктор Славов. Беше края на смяната му и беше дошъл да ми каже, че кървенето е било толкова силно, че едвам са спасили матката ми. Попитах го от какво се е получило това с кръвното, все пак никога не съм имала проблеми с него. Изпитвах огромно недоумение. Замаяният ми мозък още не осъзнаваше напълно какво се беше случило. Докторът ми каза,  че е възможно да съм вдигнала изведнъж и да не е било хванато на консултациите. Че било предизвикано от бременността. Тази толкова красива и желана бременност.
Тук ще сложа край на разказа си. Защото оттук натам се започна истинското мъчение. Поддържах високо кръвно около 2 месеца след раждането. 
А бебето... Бебето ми беше живо, но му трябваха повече от 3 месеца, за да се закрепи и да мога да си го прибера. На никоя майка не пожелавам да премине през това, което преживях аз и което преживяват всички майки на недоносени бебчета. Всеки божи ден се страхувах, че това дете няма да оживее. Колкото повече го виждах, толкова повече се привързвах към него. То стана целият ми свят.
Благодарни сме на Господ и на изключителните лекари от Майчин дом д-р Светлозар Славов, проф. Слънчева, д-р Яръкова и целия екип на неонатологията в Майчин дом. Тези хора са ангели, попаднали на пътя ми.

Мили Дами, отговорността за нашето и на децата ни здраве е предимно наша. Пазете се, почивайте си, информирайте се и не се колебайте и за секунда да попитате нещо или да се обадите за помощ или съвет на лекаря ви. Дори и посред нощ и за най-глупавия въпрос. Това може да се окаже ключова стъпка към спасяването на един крехък живот, който не трябва да приключва преди да е започнал... Не допускайте грешката да взимате всичко на този свят за даденост. Децата са богатство и щастие, което не винаги получаваме даром. Нека оценяваме и бъдем благодарни на Господ за това щастие.